Змеят задава неудобни въпроси

yunak2_211x300_eb0c01c69f91b7cd03d687563e6e6ac9

— Добре дошли в студиото, скъпи гости! Добър вечер и на вас, драги зрители! — поздрави той.

Сред публиката седеше по-личната половина на Приказната земя.

— Откъде сте? — попита Змеят за пред камерата, макар много добре да познаваше Снежната кралица, майчетата, Калиш, Гатун и другите добри юнаци, а с мадам Спящата красавица дори имаха проспериращ съвместен бизнес.

— От София, от София! — развика се Иванушка Глупака.

— Много се радвам! Как е времето там?

— Ми не знам, отдавна съм в Приказната земя — призна си Иванушка. — Аз туканка живея.

— Чудесно, чудесно — плесна с ръце Змеят. — А сега да видим какво пише в днешната преса. Журналистическото разследване на колежката Воскресия Вистинска…

След рекламите водещата глава обяви гостите на предаването:

— Ето ги моите добри приятели, виновниците за разконспирирането на Приказния свят! Авторите, авторите! Кирил Добрев и Валентин Иванов!

Два топчести субекта с очила излязоха на сцената под бурните музикални излияния на „Бременските музиканти бенд“. Скелетът, който се беше издигнал от фен до тартор на групата, удари едно соло на голи кокали, а вещиците, облечени като за шабаш, разкършиха снаги около писателите. Те се ръкуваха със Змея и седнаха на канапето, което услужливо се разтегна, за да ги побере.

— Да не губим време! — призова Змеят. — Представете се с няколко думи на нашите зрители.

Кирил отговори пръв:

— Трийсет и деветгодишен, женен. — Прекрасната половина от публиката въздъхна горчиво. — Но бях философ и преди това. Хич не съм сериозен, шут съм си, макар и икономист. И обичам да разказвам истории.

— Ние сме връстници — започна Валентин, — някога бяхме съученици в Кърджали града голяма, дето сега почти го няма. И на мен не ми се разминаха брачните окови. Вадя си хляба с броене на планети, звезди и галактики и допълвам тандема с много сериозност и ръгане с лакти.

— Кога започнахте да пишете заедно? — попита втората глава на Змея.

Двамата автори се почесаха, раздипляйки* (* Тази нещастна дума е компромис. КЙД смята, че „разчопляйки“ е по-подходяща, а ВДИ предпочита „разкопавайки“.) пластовете на времето.

— Първият ни съвместен опит бе да продължим приключенията на Шерлок Холмс — подсети се Валентин. — Помня, че там Уотсън през няколко реда сръгваше Холмс с лакът…

— Но за пръв път довършихме написаното едва като студенти — продължи Кирил и забравил, че това не е неговата специалност, го сръга с лакът. — Една поредица от пет разказа, наречена „Особен талант“, за двама начинаещи писатели, Гопес Агомес и Ари Закария, които искаха предварително да преживеят това, за което ще пишат.

— Долавям автобиографични елементи — подхвърли Змеят.

— Всяка прилика с реално съществуващи лица и събития е случайна — побърза да заяви Валентин. — Повечето от героите ни се раждат като резултат от сюжетна необходимост или ги измисляме, за да изразят някаква идея.

— Не е съвсем така — възрази Кирил. — Поне главните ни герои до голяма степен са наше превъплъщение. А второстепенните като Рицаря регулировчик и Верижния кентавър ги нарисувах на листче от тетрадка, докато пишехме. След това нагодихме сюжета към тях и дори им намерихме идеи, които да изразяват. Аз винаги съм държал на закачката със заобикалящия ни свят и даже с нас самите.

— Вярно е, че героите ни, поне до известна степен, са това, което искаме да бъдем, наши подобрени версии. Както и техният свят е по-съвършена версия на нашата действителност.

— Изобщо не е подобрена версия, а бе замислен като „отражение“ на нашия, макар че не е ясно дали нашият не е изкривено „отражение“ на техния в едно от ония огледала, които те карат да се смееш неистово.

— Или през сълзи.

— Добре, в края на краищата — не издържа Змеят — вашите разкази критика на кой свят са?

— По-скоро на реалния… — отговориха двамата автори в един глас.

Седемте глави се изкашляха едновременно, а гостите в залата недоволно зароптаха, нали за тях приказките си бяха по-истински?

— На нашия де, на нашия — писателите побързаха да се поправят.

— Ами какво мисли за това публиката? — водещата глава се обърна към залата.

Добрият юнак Калиш взе думата от първия ред:

— Когато отговорих на обявата с позлатените букви, смятах, че съм попаднал в един по-добър свят. Обаче колкото повече навлизах в… — Той се замисли за миг. — Колкото повече напредваше сюжетната линия на моя разказ, толкова по-зле ставаше. А всеки път, когато се премествах да живея в следващ разказ, сходството се засилваше и накрая вие направихте двете земи съвсем неразличими!

Калиш размаха новоотпечатаната книга на Кирил и Валентин и ядно я захвърли върху сцената.

— Разказът „Търси се добър юнак“ е написан в началото на 90-те години — подхвана миролюбиво Кирил, — докато бяхме студенти, по времето на една астрономическа конференция във Варна. И сега той все още си пасва с действителността като ръкавичка. Може и на другата ръка, но си пасва. А ти си ми любимият герой.

— И на мен — допълни Валентин. — Изцяло поемам вината за твоите деградивни трансформации.

Камерите показаха героичното лице на Калиш в едър план. По бузата му се изтъркаля едра сълза.

— Прощавам ви този път — той махна с ръка и седна на мястото си.

— Ние бяхме решили да затворим страницата с Юначеството, но обещаваме да ти напишем продължение — заяви Кирил. — По-достойно, като за теб.

— Ами те така направиха и с капитан Кърк от „Стар Трек“* (* Сценаристите на „Стар Трек“ първо убиха капитан Кърк, после решиха, че смъртта му не е достатъчно величествена, възкресиха го и го затриха отново по достоен за името му начин.) — обади се Валентин. — Първо го убиха…

— Не пипай Калиш! — викна Кирил.

— Това ме навежда на мисълта* (* Всички в Приказната земя знаеха (а сега е време и ти, драги ни читателю, да разбереш) как пишат двамата автори — с големи спорове, та чак караници.) — намеси се Змеят, за да предотврати назряващия спор — да ви попитам как се раждат вашите произведения?

— В тежки мъки и спорове — въздъхна Валентин.

— В началото технологията беше свързана с непрестанни отстъпки на единия или другия — поясни Кирил. — Случвало се е за една дума да стигнем почти до бой. Водехме си статистика с черти на стената* (* Този модел на писане по-късно направи популярен израза „Драсни една черта“. Номерът беше да се съгласи човек с някоя дребна поправка само и само да има предимство по черти следващия път, когато стане дума за нещо по-важно.) кой колко пъти е приел варианта на другия. Първите разкази написахме с компромиси. С „Търси се добър юнак“ нещата се промениха. Най-напред обсъждахме идеята, после — всяка сцена поотделно, едва ли не разигравахме действието по роли във Варненската морска градина. А след това просто седнахме и написахме разказа. Понякога в процеса на писане първоначалната идея се променяше до неузнаваемост, общо взето, всичко ставаше в движение.

— А как пишете сега, когато сте разделени от два континента и един океан?

Двамата автори въздъхнаха едновременно, спогледаха се жалостиво и след кратко колебание Кирил подхвана:

— Пробвахме да работим чрез Интернет, но става трудно. Разменяме си хиляди писма с разясняване на идеята, уточняване на подробности. Отначало правим подготовка и нещо като скелет на разказа плюс необходимата информация. На всичко това му викаме „кокали“.

Скелетът недоволно задрънча с чинелите.

— Та се налага да разменяме „кокали“ в Интернет — продължи невъзмутимо Кирил, — да допълваме, да обсъждаме. Това е много бавен процес, минават месеци, докато напишем един разказ. Не се получава. Например „Петна по лицето“, който бе публикуван в сборника „Точка на пристигане“, е писан така и не е особено сполучлив.

— Аз още чакам моя си разказ! — провикна се Мастилницата. — А те се занимават с петна! Петната са по моята част.

— Абе, вие ще спрете ли да ме прекъсвате! — ядоса се Киро. — Ще правим, каквото си щем и когато си щем! Всяка част единият я пише, другият я преработва, после я връща обратно, следват обяснения и спорове — с писма става много трудно. Затова разказите за юнаците са писани по класическия начин — „глава до глава“, в повечето случаи при мен в Кърджали, за два-три дни. През останалото време се подготвяме. Като „пощенски гълъб неистово дращим с шпори“ в предстартова треска.

— Голям проблем е ограниченото време, което можем да прекараме заедно — допълни Валентин. — Писането по Интернет е бавно и неефективно. Каквито сме „перфекционисти“, един разказ ни отнема месеци.

— Благодаря! — кимна бинтованата глава на Змея. — След рекламите ще продължим с въпросите на многоуважавания Критик касапин.

Двамата автори поразхлабиха вратовръзките и се понапръскаха с жива вода, докато Снежната кралица възхваляваше най-новите дамски продукти, производство на „Сливаря Корпорейшън“.

— Имаме видеовръзка с Критика касапин — обяви Змеят. На екрана, който заемаше цяла стена в студиото, се показа плешив чичко, еднакво кръгъл отвсякъде. С едната си ръка дундуркаше бебе, гушнало критическо пособие* (* Брадвичка™.), а в другата стискаше микрофон.

— Ще коментирате ли проблемите на българското книгоиздаване? — избоботи той.

— По едно време ми се въртеше идея за една антиутопия — каза Кирил, — че ще се върнем към времето, когато книгите са били преписвани в манастирите в по няколко екземпляра. Ако искаш да притежаваш някоя, отиваш там, където я съхраняват, и си я преписваш. Сега се издават много, но тиражите непрекъснато намаляват. Ако не се промени интересът към българските книги, може да стане така, че те да се пишат по поръчка персонално за конкретен читател. Направо с автографи от автора!

— Ама как ще си дават книгите направо на читателите? — попита от залата Читателят изпитател. — Ами ако някоя се окаже бясна? Или, не дай си Боже, се появи книга за масово поразяване като онази на Brain Down*? (* Зад този псевдоним също се крият двама автори, но не сме ние.)

— Няма опасност — успокои го Валентин, — когато издателствата започнат да работят с единични бройки, радиусът на поражение ще бъде мини…

— Опишете с няколко думи творческата си история — прекъсна го Критикът касапин.

— Първия си разказ написах във втори клас — отговори Кирил. — В него един корабен готвач се защитаваше от пирати с тиган в ръка. С две думи — екшън-комедия. Последва го приказка за семейство Дечеви. Те бяха мечета. За прототипи ми служеха съседите от отсрещния апартамент. Получи се забавна история, която по някакви неведоми пътища попадна в местния вестник „Нов живот“. Тогава разбрах какво означава да те публикуват в трийсетхиляден тираж, при това със снимката ти. — Няколко конкурентни автори сред публиката го изгледаха със завист, а той им намигна закачливо-успокоително. — По-късно там напечатаха и доста от моите „истински“ фантастични разкази.

— Аз пък започнах с продължение на „Приключенията на дядо Пиперко“ — взе думата Валентин, — прекрасна детска книга от Величка Настрадинова. Толкова ми беше харесала, че ми се искаше да не свършва. За пръв път името ми се появи напечатано няколко години по-късно в същия вестник, но като автор на дописка за нашето училище.

Те не спираха да описват подвизите си. Кирил каза:

— После имах период на радиопиеси, които записвахме в движение с моя приятел Жоро на неговия магнетофон. Пълна импровизация. Падаше голям смях. Мои разкази излязоха в „Тера Фантастика“ и „Фентъзи Фактор“, а пък в конкурса „Таласъмия 2002“ спечелих трето място.

— А аз продължих да публикувам, но само в научни списания, и така, докато не се появиха вестник „Други светове“, сборникът „Моделириум“ и списание „Тера фантастика“. Накрая съвместните ни разкази започнаха да излизат в „Хоризонтите“ на „Аргус“.

Змеят отново обяви прекъсване за реклама. Цели пет минути Вълкът обясняваше от екрана колко са удобни сламените хасиенди на строителното дружество „Нов дом“, собственост на Трите прасенца.

— Как съчетавате писането на фантастика с работата на всеки от вас съответно като банкер и астроном? — попита водещият след паузата.

— Страдат и двете — отвърнаха двамата автори.

— Питали са ме — допълни Валентин — защо космическата тематика липсва в моето творчество. Отговорът е, че тя присъства прекалено много в живота ми чрез работата. Уклонът към алтернативната история и фентъзито са резултат от опитите ми да открия за себе си нещо по-различно.

— И затова ли трябваше да ме направите за резил?* (* В разказа „Непостижимият аромат на любовта“ Кирил и Валентин правят извънбрачната връзка на Тъбаран с ароматната Одеоза достояние на цялата Приказна земя.) — започна мъдрецът Тъбаран, но един каменен поглед, хвърлен от неговата жена Вещера, прекъсна словоизлиянията му.

— Какви са творческите ви планове? — не преставаше с въпросите Змеят.

— Замислили сме да напишем серия разкази по мотиви от българската митология — отвърна Кирил. — „Горска майка“ е първата стъпка в това направление. Те няма да са свързани, за разлика от този сборник, който фактически е роман в разкази. Или хитър начин да пробутаме на читателите роман незабелязано!

— Плановете ни се променят през две минути. Подозирам, че след толкова години, посветени, макар и частично, на българския приказен свят, ще опитаме нещо съвсем различно. Например за разнообразие аз лично от време на време понаписвам някоя алтернативна история, последната беше базирана върху „На всеки километър“, и дори нещо, което наричам биопънк.

— Но както ви обещахме — обърна се Кирил към Калиш, — никога няма да ви забравим! Ние знаем как се отваря вратата към вашия свят и сигурно ще се завърнем тук някой ден!

Публиката стана на крака и избухна в бурни ръкопляскания като на партиен конгрес. Само дето някои от зрителите открито ронеха сълзи, въпреки че не бяха крокодили.

С мъка на сърцето Змеят прекъсна тази трогателна сцена, екранното време на предаването изтичаше. Но и той се разчувства, главите му загубиха координация и една през друга взеха да питат:

— Последен въпрос! За кого пишете? Последен въпрос! Защо пишете? За какво пишете?

— За внуц… — започнаха авторите едновременно, обаче се усетиха навреме. — За себе си!

— За собствено удоволствие. Ние не сме чак такива мазохисти да се наслаждаваме на караниците — обясни Кирил. — Писането ни харесва, процесът е забавен.

— А ако успеем и да вмъкнем някоя интересна идея, толкова по-добре — добави Валентин. — Ние обичаме героите си. Писането е начин да се срещнем с тях и да прекараме поне известно време в компанията им. Което не зависи от жанр, тема или дори от това дали става дума за положителен или отрицателен герой. Пък и писането с компания е приятно занимание, иначе едва ли толкова много хора щяха да го правят — като се почне от братя Стругацки и Любомир Николов (който е започнал така) и се стигне до моя бивш преподавател по астрономия, покойния вече професор Марин Калинков.

— Благодарим на нашите гости! — изправи се Змеят.

— Нарушаваш сценария! — прекъсна го Валентин. — Все пак ние сме го писали…

— О, да, разбира се, имате няколко заключителни думи.

Кирил извади от джоба си листче от тетрадка малък формат, на която бяха нарисувани Дакс пред парния котел, Гатун в кабриолета си и Русалката спасителка в профил, приглади го с ръка върху коляното си и зачете:

— Благодарим на читателите за търпението, на издателите — за вярата в нас, и не отговаряме за похабените нерви и време на всички, които ще се опитат да пишат в тандем под влияние на това интервю, а също и за пропуснатите ползи на онези, които са се отказали да пишат заедно заради нашия лош пример.

Още за “Преофесия юнак” можете да видите тук.