Коментар от автора към 10-9

100-126

Състоянието от векове до сегашно време

 

Една мравка не може дори теоретично да оцелее извън мравуняка. Причината за това са особеностите на усвояването на храната у тези насекоми. Те имат колективно храносмилане: една мравка поема храна, после я предава на друга и чак третата или четвъртата по веригата пълноценно се засища. От друга страна, мравката си е мравка по поведение дори извън мравуняка, защото е подчинена на инстинкти, които са вродени*.

———————————

*(Макар че има съобщения за това, че ОТДЕЛНИТЕ мравките могат да се учат и да притежават индивидуален опит – виж MEMBRANA.RU)

———————————

Човекът практически не оцелява дълго извън обществото, но теоретично може да го постигне. Храносмилателният колективизъм на “човешкия мравуняк” изисква отделни хора да правят отделни неща вместо другите. Един земеделец храни ковач, воин, лекар, учен, музикант, защото ковачът, образно казано, прави плугове, мечове, хирургични инструменти, струни за китарата на певеца. Воинът пази всички от нападения, за което получава хляб, уважение и други услуги. Лекарят се грижи за здравето на всички, музикантът развлича, ученият съставя полезни земеделски календари, открива лекарства, разработва нови оръжия. В тази схематична група хората може и да не се харесват един друг, но са принудени да се погаждат, спазвайки определени правила. Несъобразяването им един с друг може да доведе до смърт от глад, робство у съседите, гибел от болести, изоставане в културно и техническо отношение. Ковачът обаче взема желязото си от миньора, плащайки му за това, да речем, с нужни инструменти, а въглищата си набавя от дърваря… в крайна сметка всички зависят от хляба и сиренето на селянина, но и той е зависим от тях. Следователно, човешкият мравуняк също се базира върху колективно “храносмилане” на суровини и енергия, за да произведе усвоими от отделните представители на обществото продукти. Този факт не превръща хората в мравки, но определено ги наподобява, защото и те са подчинени на натиска на необходимостта.

Другото важно различие на човека от мравката е, че човек извън обществото не може да израсне като разумно същество. Истинският Маугли, отгледан от вълци, не е човек, а вълк, само тялото му е човешко. Хората не наследяват разума си генетично (въпреки че има напъни това да се постулира. Според Майкъл Крайтън учителите обичат да обясняват успеха на учениците си с влиянието на средата, а успехите на децата си – с гените. Ясно защо толкова се лудва по пустите му гени…). Следователно, личността се нуждае от обществото, за да стане изобщо личност (без оглед на качеството й и критериите за оценка на “качеството”), както и после да живее с околните, за да оцелява с по-малко усилия. Робинзон Крузо хич не е идеалният пример за това, как е възможно да живееш сам на необитаем остров. Защото обществото, което го е породило, присъства на острова чрез инструментите и оръжията, които крушенецът е взел от кораба. Сам надали би изработил тези сечива. Но дори да предположим, че е много умен, пак всичките знания ги е усвоил не на базата на собствения си опит, научил ги е от другите.

Следва ли да се каже тогава, че личността е перманентен длъжник на обществото? Според мен – по-скоро не, отколкото да. Защото “обществото” не представлява “организъм”. Обществото – това са връзките между ОТДЕЛНИТЕ личности, спазваните традиции, обичаи, ритуали, закони. Обществото е “култура”, по-точно – дейната част на културата, носителят й. Така че, ако може да се говори за кредитор на личността, то той е “идеалът”, а не “обществото” като сбор от индивиди. Защото пряко или косвено личността си плаща дълговете към всеки член на обществото, като заедно с това прибира и своите вересии от другите. Как? Чрез общуването, чрез “поддържането на огъня” на културата (каквато и да е тя) – ето как… Приказките, че личността е длъжник на обществото, ще ме извините за мръсната дума, е марксизъм-ленинизъм. Мравешка идеология. Който се чувства мравка, която даже не е мравката Зед – нека изповядва подобни възгледи. Негова си работа.

КАКВО СЕ ПРОМЕНЯ?

Променя се необходимостта от описаните взаимозависимости между хората. Не става дума за относителната тежест и полезност на дейността на “музиканта”, “лекаря” или “учения” (наред с персонажи като “адвокат”, “политик”, “бизнесмен”) спрямо важността на земеделеца (и овчаря). Имам предвид радикалното отпадане на нуждата от колективната “храносмилателна” система на човешкия мравуняк. Няма да има НИКАКВА нужда от размяна на стои и услуги от единия производител към другия.

Как?

Да допуснем наличието на технология, която ще позволи на ВСЕКИ отделен човек да:

а) се лекува сам, като това става практически несъзнателно;

б) си произвежда храна сам, без това да му отнема някакво съществено време и без да изисква сериозни усилия;

в) се защитава ефективно против външна агресия, разполагайки почти неограничен арсенал от отбранителни (включително стратегически, тоест активни, превантивни) средства, с каквито преди е боравил Войникът (също: полицаят);

г) си избира най-приятните нему развлечения, използвайки записите на Музиканта и други творци, със възможността да ги комбинира и организира сам, ако реши, че дадените опции са му тесни;

д) ползва всички досегашни постижения на науката и техниката, да е свободен да учи и изследва каквото си пожелае;

е) може най-важното – да усвоява наличната енергия и да извлича суровини, с помощта на които да реализира всичко изброено като възможности.

 

Тоест човек става самодостатъчен в материално и (донякъде) в духовно отношение. Той сам си е общество в смисъла на външната “храносмилателна” система на мравуняка. Ако не харесва партньорите си по предишна зависимост, вече нищо не го принуждава да общува с тях. Това е ключовата дума – “общуване”. Защото обществото не преставлява само храносмилателна система и правила за съжителство. То е и общуване. Но ако преди общуването е било под диктата на необходимостта и с много тесен коридор за напълно свободен избор с кого и как да общуваш, при наличието на “вълшебната” технология ограниченията и предписанията отпадат. Общуването става въпрос на личен избор, лични предпочитания, симпатия, интерес, всичко друго, но не и принуда.

Разбира се, такъв един “НОВ” човек би могъл да общува с илюзиите на въображението си, да се заобиколи с многофункционални “огледала” и напълно да загърби онова нещо, което наричаме “реалност”, без да сме изцяло наясно какво имаме предвид. Но ще има и такива, на които идеята да сънуват програмирани сънища до свършека на света няма да им се услади в пълна мяра.

Впрочем, задълбаването в тази насока отвежда коментарите ми в една отделна вселена от възможности, която предпочитам да описвам другаде.

 

 

КОЯ Е ВЪЛШЕБНАТА ТЕХНОЛОГИЯ?

Принципно тя няма да върши нищо непознато до този момент. Настанена (инсталирана? имплантирана? – изберете термин според вкуса си) в тялото, в организма, тя прави само онова, което от милиони години правят ензимите, хормоните и другите клетъчни молекулни машини. В този смисъл Технологията може да се нарече “молекулна бионика”, защото по принцип ще копира функциите, присъщи на живите системи. С едно съществено допълнение – на ниво молекули. Тоест в един микро-мащаб. Микро, че и по-надолу.

Един комар е 10 000 пъти по-едър от един вирус – приблизително. Вирусът е 10 000 пъти по-едър от атома. Това е нивото, мащаба на действие на нанотехнологиите от асемблерен тип.

Образно казано, асемблерите представляват нанороботи, които са конструирани като универсални машини, за да играят ролята на ВСИЧКИ ензими и биологични молекулни машини взети заедно. За да функционират, те трябва да бъдат в достатъчен брой за изпълняване на една или друга задача. Това се осъществява просто (тоест, предполага се, че ще става така): всеки наноробот строи свое копие и когато критичната маса за дадена задача е достигната, наномашините се залавят за изпълнението й. При това строи копие не от белтъци, а от по-устойчиви материали, например въглерод, подреден в структура на диамант. Асемблерите навлизат в клетките на организма и, ръководейки се от една хипотетична “карта на идеално здравата клетка”, ремонтират клетката до състояние на идеално здраве. После остават в нея, за да я поддържат на това й равнище и да я предпазват от всякакви вредни фактори, било то химични, биохимични или механични. ВСЯКА една клетка от ЦЕЛИЯ организъм.

Прилагането на нанотехниката за клетъчен ремонт води до разнообразни и повече от сериозни последици на макрониво.

Първо: получаваме идеално здраве, суперефективен имунитет, резизстентност към органични и неорганични отрови, устойчивост към радиация (в определени граници), също към някои други вредни външни въздействия… но и нещо отгоре. Ако са верни теориите, че стареенето се дължи на натрупване на грешки в клетъчната ДНК, на появяващи се мутации (грешки при копиране) по време на живота на организма, тогава реставрираната (и прочистена от вродени дефекти) от тези й увреждания ДНК ще зададе на клетките ново биологично време, тоест състоянието на разцвета им. Тоест – младостта. А нанотехниката ще поддържа младостта неопределено дълъг срок.

Второ: смъртта става незадължителна.

 

Нима? Това не противоречи ли на “природните закони”?

В никакъв случай. Старостта практически не е позната при едноклетъчните, а и у някои видове риби, членестоноги, мекотели. Смъртта поради “естествени” причини, тоест старост, също не е абсолютно “изискване” на природата.

Защо тогава няма безсмъртни организми?

Нека отначало да уточним какво се има предвид под “безсмъртен”. Колко дълго трябва да си жив, за да се наречеш безсмъртен? Хиляда години? Милион? Вечност? В контекста на Коментара ми, “безсмъртен” ще рече “организъм, който не остарява”. Което изобщо не означава “неуязвим” или свръхестествено неподвластен на смъртта. Винаги има уловка – питайте Дънкан Маклауд, той знае. И така, все пак – ама защо няма висши многоклетъчни безсмъртни организми?

Защото смъртта е еволюционно изгодна. Роден веднъж, един организъм не се променя. В една популация винаги има индивиди с генетични отклонения. При промяна в условията на обитаване, някои от тези отклонения може да се окажат полезни за оцеляването, тогава “нормалните” индивиди измират, а сполучливото за новите условия отклонение се превръща в норма. Едно безсмъртно същество обаче има механизъм за предотвратяването на стареенето. Тоест, неговата ДНК се репликира с висока точност, мутациите се отстраняват, като първо дефектите се откриват чрез сравняване на ДНК-веригите помежду им. Надали има друг по-ефективен механизъм за борба със старостта. Но тогава в потомството на безсмъртния не ще съществуват онези отклонения, които ще спасят вида от измиране при промяна на климата, например. Няма да има по-космати индивиди, които да оцелеят при внезапно застудяване. Вече живущите не са в състояние да си пуснат козинка (уви, Ламарк не е прав относно механизма на еволюцията; колко жалко…). Единственият им шанс е да се приспособят, променяйки поведението си – да речем, предприемат миграция. Но промяната на поведението също изисква време, освен това е форма на интелигентност, тоест безсмъртните биха оцелели само ако са разумни. Но такива, поне доказано, няма. Впрочем, съществуването им също би било сериозен аргумент в полза на твърдението, че безсмъртно създание е в по-неизгодна позиция при промени пред смъртните конкуренти.

Заради това се умира. Не заради ограничените ресурси. Заради локалното им изчерпване – да, също се мре, но не това е основната причина. Пък и освен това Малтус изобщо не е прав. За Малтус – по-късно, а сега да изясним положението със

 

 

СУРОВИНИ И ЕНЕРГИЯ

 

Най-икономични и зависими от базови суровини и енергия са растенията, затова няма причина да не се взема пример за подражание именно от тях. И ако вътрешните, инсталирани в организма наномашини могат да си позволят да усвояват отпадните продукти на тялото и да се “хранят” с глюкоза или АТФ, то външните несоматични машини най-добре е да усвояват слънчевата енергия по примера на зелените фотосинтезиращи растения. Възможно е също да се зареждат и от инфрачервено лъчение, тоест от топлинното – открити са бактерии, използващи такъв източник на енергия в океанските дълбини близо до подводни вулкани. Колкото до суровините – те почти изцяло се съдържат във въздуха. В него има въглерод, азот, кислород, водни пари. В почвата (и изобщо земната кора) откриваме силиций и алуминий в алумосиликатите, при нужда може да се извличат и други елементи, макар че и изброените са достатъчни. За изграждане на диамантеноподобни структури е необходим единствено въглерод, за конструиране на сапфироидни нанороботи – алуминий и кислород, за кварцови наномашини – обикновен пясък. Устойчивите на високи температури и агресивна химическа среда наноромашини могат по същия като растенията начин да оформят околния молекулен и атомен материал във всички необходими ни предмети и вещи. Термоустойчивостта тук е важна. При работата си всяка машина, била тя дори молекулна и ужасно миниатюрна, отделя топлина. Този факт, между другото, е и лимитиращият фактор за скоростта на работа на соматичната нанотехника. Прекалено бързите процеси ще сварят белтъчния организъм отвътре. Именно заради това вътрешноклетъчна нанотехника, която само ремонтира и поддържа организма в живо и здраво състояние, е едва БАЗОВОТО НИВО НА ПРИЛОЖЕНИЕ НА АСЕМБЛЕРНАТА НАНОТЕХНОЛОГИЯ. Повечето писатели-фантасти, кой знае защо, се спират на него, евентуално “позволяват” малко извънредни екстри. Това е като да стигнеш до извора и да не пиеш вода, понеже се възприема като “да отидеш в Рим и да не убиеш папата” от инерционното съзнание на твореца (нагледен пример за мисленето на повечето хора). Малцина писатели не си поставят сами прагове и рамки*.

———————————

*(Може би по литературни съображения; оскъдицата като модел дава наистина интересни сюжети. Проблемът е, че оскъдицата на ресурси е смешна теза, не издържа на логиката на технологичното развитие. Ресурсите са оскъдни само за ограничения ум и плиткото въображение, което често цитира стари авторитети, а те уж били “всичко казали” и “нямало какво да се добави повече по въпроса”… Ами да си бяхме останали с Аристотелевия модел на света и Платоновата демокрация – демокрация с роби и безправни жени тогава!)

———————————

Следователно, телата ни могат И ТРЯБВА да бъдат модифицирани, дори само заради спазването на изискванията да устояват на съпътстващите ефекти на дейността на регенериращата нанотехника в нас. Естествено, продължавайки логиката, стигаме до извода, че принципно нищо не пречи ЦЕЛИЯТ организъм постепенно да се превърне в комплекси от наномашини, които заместват “природните” структури. Свикнете малко с тази мисъл, ще се върнем към нея.

Външните наномашини ще създават вещи. Повечето предмети могат да бъдат изградени устойчиви на топлина, без това да се отрази върху нужните за потребителя им свойства. Но дори ако сме поръчали на критична маса асемблери купа с малини, няма да е нужно да чакаме толкова дълго, колкото би се наложило ако посадим малините, а после тръгнем да месим глина и разпалваме огън, за да я изпечем като купа. МНОГО по-малко време ще потрябва. По подобен начин, макар че има множество варианти за естеството на самия механизъм, ще е възможен механосинтез (термин от химията, с който най-точно се описва начинът на действие на нанороботите) на къщи, транспортни средства, битови уреди; ИДЕАЛНО копиране на ценни предмети*, луксозни стоки, та дори и домашни любимци и макророботи-помощници с различни форми и всевъзможно предназначение.

————————–

*(Става малко акано с авторските права, понеже става възможно съвършено копиране на оригинални картини на Веласкес, например, копирани до последния атом, дори и изотоп – как тогава да различим оригинала от копията?… Чрез микромаркери? А кой ще ги слага? От какъв зор? На добра воля? Хмък! Или според някакъв договор? И кой ще контролира спазването му? Тц, материалните неща престават да бъдат уникати в условията на Наноепохата. Донякъде уникални, и поради това ЦЕННИ, остават единствено идеите – защото само копирането им не дава нищо, ако нямаш интелигентност да ги разбереш, прилагаш и развиваш.

Ама сигурно трябва да има нещичко като авторските права, нали?… Хубаво де, но какво могат да дадат те на един автор, който не твори, за да оцелява, а защото самото творчество му е награда?)

————————–

Впрочем… от какви вещи наистина се нуждаем, след като ще сме в състояние да модифицираме собствените си тела?

 

 

МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ

 

Светът на старите взаимоотношения ще рухне, когато се появи описаната технология. Вероятно не тутакси. Представете си хора, на които не им се налага да работят, за да живеят; които нямат никакви сметки да плащат за жилище; не са обложени с данъци (защото какво може да ви предложи държавата, при положение че имате в себе си пълчища самовъзпроизводящи се невидими слуги-вълшебници?)… какво ще правят тези хора? Как ще убиват времето си? Те са свикнали да се движат в тесни рамки. Огромното време нов живот пред тях може да стане не дар, а трагедия. Повечето хора са такива. Те реагират на външни дразнители, съществуването им трудно може да се нарече творческо. От друга страна, нанотехниката дава много възможности за саморазвитие. Изградени директно в мозъка нанокомпютърни мрежи предоставят поле за самообучение – или за самозаблуда посредством създаване на виртуални реалности. Въпрос на лична ВОЛЯ и личен ИЗБОР какво да се прави, с какво да си осмислиш живота.

Асемблерите не действат без своите функционални антиподи – дизасемблери. Вероятно те няма да се различават по конструкция, асемблирането и дизасемблирането може да бъдат режими на работа на един универсален наноробот. Дизасемблерът разглобява структури, като при нужда записва тяхната точна структура. Например, искате картина от Леонардо да Винчи. Оригинал. Фронт дизасемблери е преминал през платното, следван от вълна асемблери, картината е описана до последния атом, спазен е даже изотопният състав на боите с точното им разпределение, обемно “нанокартографирани” са всички неравности по повърхността, следите от четката на художника. Оттук съществуват три възможности – да се възпроизведе картината в оптимизиран вид, без микро и наноподробности; да се възпроизведе стриктно, но без спазване на изотопния състав и разпределение; копие 1:1. Последното е НЕОТЛИЧИМО от оригинала, освен ако нанороботите не са програмирани да поставят маркери. По подобен начин може да се постъпва с всякакви материални обекти.

Вероятно и със живи същества.

Последното може да даде нови форми на размножаване, вече и самотните биологически мъже могат да имат деца без участие на жени. Могат самите те да се превърнат физиологично в жени, но не по грубия и козметичен начин, известен ни сега като транссексуална хирургия. Всяка хирургия в днешно време е варварски груба операция в мащабите на функционалните единици на нанотехниката.

Дълбокият анализ на живи организми предоставя и модели за модифициране на човешките тела с имплантирана в тях нанотехника. Например – изграждане на сетивни органи каквито имат кучетата (нюх), орлите, котките, совите (зрение), прилепите, делфините (сонар) и много други. Също – други органи, неприсъщи до този момент за хората като хриле, електрически органи за дистанционно осезание, защо не опашка, криле, някой може да хареса лична раковина.

Раковината не е куриоз. Тя е символ на самозащита. Бактериите се обвиват със спори в неблагоприятна среда. Подобни възможности може да имат и хората, а даже и нещо повече – режим на нанотехниката, при който организмът на най-фино ниво се омрежва от напречни молекулни връзки, което е равносилно на моментално дълбоко замразяване. Стаза, хибернация. Състояние на субективно безвремие. Напълно обратимо. Стаза-състоянието може и да не е толкова категорично. Наномашините са в състояние да постигнат почти същия ефект, драстично забавяйки физиологичните процеси. Навярно ще е полезно за междузвездните пътешественици да не умрат от скука през дългите години (не е изключено – векове) на пътуването до набелязаната цел.

Изниква въпросът – след като всички стават задоволени, притежават най-малко по един Леонардо или Рембранд, обкръжени са от робослуги, живеят в разкошни палати, на всичко отгоре могат да се плодят по немислими начини – ЩЕ СТИГНЕ ЛИ МЯСТОТО ЗА ВСИЧКИ? Много станахме на клона… ще влезе в действие законът на Малтус за ограничената баница и неограничения апетит…

Първо, законът на Малтус е твърдение, при това не доказано, а не закон. То и не може да бъде доказано. Приело се е на доверие (вероятно защото е било много изгодно), че населението расте в геометрична прогресия (в развитите страни това не е така; в неразвитите – също се отклонява от геометричната прогресия), а хранителните запаси – в аритметична. С този “закон” се оправдавала “полезността” на войните и епидемиите. Храната обаче също не расте по линеен закон. Може да е съставена от прави участъци на графиката, но всяко технологично нововъведение бележи чупка в правата и “материалните блага” започват да нарастват по-стръмно. Малтус обаче е прав, когато става дума за общество, което използва нещо и го хвърля, нахапва ябълката и посяга към следващата, къса една риза и не я кърпи, а взема друга. Законът на Малтус важи с пълна сила за една глупава цивилизация, която не се стреми към рециклиране на ресурсите и суровините.

Цивилизация, подобна на нашата. Разточителна, консуматорска, гонеща моментната, тактическата изгода. Също като една животинска популация. Като термити, които гризат една къща – за да загинат накрая с нея когато рухне и при срутването стане пожар…

В крайна сметка обаче Земята наистина е ограничена по площ. Дори да включим в жизненото пространство океаните и полярните области – пак е ограничено. Тогава?

 

Споменах за дизасемблерите. Освен че са идеалните структурни (а при внимателен режим на работа – и функционални) изследователи, чрез тях науката получава съвършено нов инструмент за познание – придобиване на знания чрез СИНТЕЗИРАНЕ на неща, а не чрез деструкцията им, необходима при почти всички методи на анализ. Може би това ще промени поне малко целите на новите хора, ще ги преориентира от ядене, размножаване и удоволствия към нещо друго като идеал за съществуване. Да не говорим, че наред с новите форми на възпроизводство, нанотехниката предоставя и средства за контрол над раждаемостта. Защото, боя се, деветдесет процента от живущите по планетата хора не са се появили в резултат на желана или поне планирана бременност.

Следователно, човешката маса вероятно няма да нараства толкова интензивно. Въпреки това – факт, Земята в един момент ще стане тясна.

Чувал съм мнения, че планетата ни е “изолирана система”. Пожелавам на придържащите се към тази гледна точка щастливо бъдеще в консервна кутия с цаца. Те вероятно няма да се досетят да излязат да живеят в космоса.

 

 

КОСМИЧЕСКОТО БЪДЕЩЕ

 

В едно предишно есе разисквах тази тема. Искам накратко да я повторя в новата (нано) светлина. С критична маса асемблери можете да превърнете един метеорит в разкошна космическа станция от рода на Вавилон 5. А може и да прилича на космическите дървета на храмърите по Дан Симънс. Напълно е възможно трансформиране на човешкото тяло по такъв начин, че да се чувства в космическия вакуум също толкова уютно, колкото рибата във водата. Водата е приблизително един милиард пъти по-плътна от въздуха, който дишаме. Въздухът е милиард пъти по-гъст от вакуума. Очевидно модифицирането трябва да е сериозно.

В космоса има достатъчно енергия – слънчева и космически лъчи. Достатъчно материал – веществото на метеорити, астероиди, комети, малки луни, атмосфери на газови гиганти, тежки елементи в слънчевия вятър. Може да се оползотворяват по традиционните (футуристично-технически) начини, може да се търсят нови форми. И при това – според ЛИЧНИЯ избор на отделните хора. Вземат се решения, за които си носиш ПЪЛНИТЕ последици. Сътрудничеството ще е по-изгодно от конфликта, защото материална основа за съперничество практически няма.

Хора ли ще бъдат обаче тези същества, приспособени към вакуум, радиация, безтегловност? С комуникатори и компютри, включени като периферни устройства на мозъците им (или мозъците са станали приложения към процесорите в черепа)? Киборг, изграден изцяло от асемблери, включително и мислещата му част – това човек ли е? Още повече, че ще възникнат и такива неща като Изкуствен Интелект (всъщност, всеки интелект е изкуствен, нали се разбрахме, че не е генетично? Предпоставката за интелект е наследствена, но самият разум – не), с него ще се състезаваме ли? Или ще влезем в симбиоза? Или може би той ще се появи именно като резултат от мозъчното киборгизиране?… Пак не е ясно – за хора ли ще продължи да става дума?!

Добре. А какво изобщо е “човек”? Месото или мисълта, със съпътстващите й емоции и пристрастия?

Въпросът съдържа противоречие. То се намира не в реалността, а в нашите мисловни структури. Новият свят ще повлече нови начини на мислене и чувстване. Поне в началния период те ще са човешки – с добрите и с лошите страни.

Човек ли е чужденецът? В някои езици, предимно източни, чужденецът е от един вербален корен с животните (сещам се за турския, за китайския, намеци за това има в английския и руския…).

 

Хора ли са децата ни, които имат съвсем различни представи от нас?

Кой е по-човек – Айнщайн или Айхман? Ленин и Ганди? Кретенът и поетът? Простакът и алтруистът?

 

 

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ

 

Нанотехниката има ограничения. Елементарното е, че наномашините вероятно не биха могли да функционират при много ниски температури, а съвсем сигурно е, че ще спрат около абсолютната нула. Материалът им също така няма да издържи на температури, по-високи от три-четири хиляди градуса. По време на участието ми в Нощния хоризонт със Зорница Нейкова, слушател зададе въпроса осъществима ли е телепортация с помощта на нанотехниката. Мисля, че телепортацията с нанотехнически средства не е осъществима. Това е област на една друга технология, за която засега лично аз нямам никаква идея. Може би нанотехниката ще изиграе спомагателна роля за телепортацията като технология, но надали нещо повече. Също така наномашините няма да са в състояние да осъществяват пряко трансмутация на елементите – да превръщат олово във злато, да речем, или да ускоряват разпадането на урана до безопасни продукти. Но съоръжения, създадени с помощта на нанороботите, може би ще го постигнат. Само че това ще е ДРУГА технология.

Струва ми се също така, че нанотехниката няма да може да възкресява мъртвите в пълния смисъл на очакванията на споделящите този блян. Съществува понятие “информационна смърт”. Структурата (мозъчната тъкан) вероятно определя функцията (съзнанието). Но! При определена степен на разрушена оригинална структура безвъзвратно се губи функцията. Дори след реставриране на увреден мозък, ще се възпроизведе КОПИЕ на функцията, което сигурно в субективно отношение няма да е същото. Тук е уместно да се въведе величината “душа”, която трябва да е субективно непрекъсната, иначе ще имаме загинал оригинал и неотличимо от него копие, неотличимо и за самото себе си. Но тази “душа” няма религиозен или поетичен смисъл, а изразява именно непрекъснатостта на съзнанието (даже в състояние на откъснатост от сетивата си при коматозни състояния). Поради тази причина може би няма да има състояние на пълна стаза при аварии, защото съществува риск от прекъсване на “душата” при пълното фиксиране на структурата – мозъка. От друга страна, “мъждукането” в бавно субективно време има своята алтернатива – ускорено от мозъчните нанокопроцесори мислене и възприемане на света, при което субективното време се сгъстява, тоест например можете да вземете сложно решение за част от секундата, след като субективно сте разсъждавали над него часове. Разбира се, такъв персонален темпорален сгъстител би бил възможен само при пълно киборгизиране на мозъка, иначе белтъчната тъкан ще се изпържи от отделената от нанокомпютрите в черепа топлина.

Но дали едно помолекулно заместване на материята на телата ни с нанокомплекси, така че да се получи “нано-киборг” (с нормални макроразмери, но това СЪЩО е въпрос на избор и вкус, нали?), няма да прекъсне “душата”? Съмнявам се. Доказано е, че през определен брой години ВСИЧКИ атоми в организма ни се подменят, това е същността на живите системи да се намират в динамичен обмен с околната среда (което не е напълно задължително за техно-живите системи, андроидните тела на “киборгите”, да речем). В такъв случай, един разумно БАВЕН процес на заместване не би прекъснал субективното ни съществуване.

И още едно уточнение, което пак ще илюстрирам с пример. Имаме човек с диагноза психично болен, който е агресивен. Ако причината се дължи на структурни увреждания в мозъка, нанотехниката ще го изцели. Ако обаче склонността към насилие на този индивид се дължи на сбъркан мироглед, тогава имаме пред себе си психопат. Ако някой си е глупав, нанотехниката няма да го направи гений без усилие от негова страна. Иначе психопатът ще си остане психопат, глупакът – глупак и рано или късно такива типове ще бъдат унищожени заради агресията си, ако не се самоликвидират сами в резултат на непознаване или изопачено възприемане на възможностите, давани им от наномашините. С други думи, асемблерите са в състояние да реставрират една почти унищожена книга, да я направят като нова и читаема, но няма да повлияят върху съдържанието на текста – нито ще го подобрят, нито ще го влошат. Защото същността му е идеална и тя не подлежи на промяна с методите на наносинтеза.

И така, нанотехнологията има температурен интервал на приложимост и разделителна способност, както и някои области, извън които не функционира. Нанокомпютрите са механични, но поради малките си размери не отстъпват, а дори превъзхождат по бързина съвременната електроника. Механични, защото на ниво нано квантовите ефекти ще направят наноелектронен компютър ненадежден. Твърденията, че и наномашините ще са зависими от квантови ефекти (особено неопределеността), са смешни. Ензимите, чиито функции и дори вероятно размери ще копират нанороботите, не са зависими от квантови ефекти. Повтарям – очакванията от нанотехниката не са абсурдистика, защото те използват най-доброто създадено от самата природа в света на молекулните биомашини. Биомашините очевидно функционират – няма причина и техните “механични” подобия да не се справят със същото по-бързо, по-добре и по-целенасочено.

Целенасочено. Именно тук е ключът към въпроса “а защо не са възникнали в резултат на еволюцията скапаните ти нанороботи?”. Ами защото еволюцията е “сляпа”. Тя е повече или по-малко стихиен процес. Еволюцията не е създала колело дори в най-примитивната му форма като средство за придвижване – никое познато създание не се движи търкаляйки се. Може да се намери блед аналог на зъбни предавки при някои скелетни първаци (микроорганизми), но определено нито една птица не може да развие свръхзвукова скорост, каквото прави самолетът, използвайки същите закони на аеродинамиката, които ползва и птицата.

Наномашините няма да са еволюиращи конструкции, те няма да мутират в опасни форми. Те са конструирани. А природата не конструира целенасочено. Тя реализира различни възможности с достатъчна вероятност да се случат в контекста на своята среда. Защото ако конструираше, тя би запазила като ценни инженерни решения очите на някои трилобити (с качеството им на вариообектив; СЕГА такива очи НЯМА), моториката на плезозаврите (също загубена за съвременните организми) и много други “похабени” живи конструкции и функционални решения. Най-малкото, би ни спестила зъбобола и загубата на зъби, оставяйки ни ги с отворен корен. Ето защо възникването по еволюционен път на асемблери е крайно невероятно. Възникването на живота обаче НЕ Е толкова невероятно, предвид неорганичните природни реакции, които дават доста сложни продукти. Всяка сложна молекула повишава вероятността да се появи още по-сложна. Онези, които казват, че животът е плод на невероятна случайност, не са учили химия и математика както трябва. Или, често несъзнателно, допускат съществуването на целенасочваща всички процеси във вселената сила, сиреч – Бог.

Бог. Има ли той нещо общо с нанотехниката? Има, доколкото заема място в човешкото съзнание – било явно, било неявно. Само искам да отбележа, че в монотеистичните религии идеята за Господ е тясно свързана с гигантското самомнение на хората. Уж странно е, че религиите, проповядващи смирение и обявяващи горделивостта за смъртен грях, в основата си страдат от липса на смирение. Помислете – Бог е в центъра на вселената, а във фокуса на неговото внимание се намира… човекът, неговите дела, способни да Го разгневят и предизвикат катаклизми, например. Тоест, човекът е В ЦЕНТЪРА НА ЦЕНТЪРА на Вселената. Какво може да бъде по-горделиво от тази позиция!

В радиопредаването по Хоризонт ми зададоха въпроси за Бога. Подлъгах се да вляза в спор, от който смисъл няма. Трябваше да кажа, че Бог и религията са една област, а науката – съвсем друга, че се занимават с различни неща и почти нямат припокриване. Досадно е, когато религията се меси в науката, а науката пък се занимава с теология и телеология. Така или иначе много хора ще изпитват нужда да вярват в Бог, за да не се чувстват самотни и жалки. Нека само да не ми налагат своето виждане за нещата. Все пак принципът “не прави на другите онова, което не искаш да ти направят на теб” ще остане единствената морална повеля в условията на масова употреба на напредналата нанотехника такава, каквато я скицирах дотук. Религията ще остане утеха и опора за онези, които търсят повече обяснение и иманентен смисъл, отколкото знание и разбиране за нещата, което върви заедно с готовността да приемеш, че изграденият модел може да се окаже неверен. Религията постулира, тя не изучава. Науката, в идеалния случай, задава въпроси и толерира съмнението. Научният мироглед изисква повече вътрешна сила и смелост, повече воля да се приеме, че вселената просто си съществува “без смисъл”, че животът също е “без стойност” (освен личният ни живот), че смисълът, след като го няма “по начало” МОЖЕ да бъде СЪЗДАДЕН от “нищото”. Не казвам, че религията е за слабите и страхливите. ВСЕКИ от нас е слаб и страхлив в едно или друго отношение. Както и силен и смел – в определени области. Само че, според мен, религията и вярата в Бог затваря една сфера, може и голяма да е, в която съзнанието в един момент рискува да се задуши. Или да се откъсне от реалността (обективната реалност, тоест тази, която ще продължи да съществува и без нас; ако сте солипсист, този аргумент, естествено, е безсмислен за вас), потапяйки се във вътрешния си модел и представи за действителността, което чисто физически може да се окаже фатално (ако сте близо до Свръхнова звезда, да речем, а по религиозни съображения сте пренебрегнали симптомите на предстоящата ерупция).

Така че, далеч съм от намерението да ЗАБРАНЯВАМ някому да вярва, даже съм съгласен, че е излишно да разубеждавам вярващия, да му предлагам рационални доводи против ирационалната идея, която му е свидна по някаква причина. Но надали някому ще е приятно да го ЗАДЪЛЖАВАТ да вярва или да не вярва.

Пак имаше един въпрос в ефир, който се свеждаше до това, че бил съм “искал да превърна хората в машини”. Не, уважаеми. АЗ не искам. Мога да кажа какво ЛИЧНО аз бих направил със себе си, ако доживея до Пробива, до Наноепохата. Колкото до останалите хора – нека всеки прави каквото поиска, стига да не е в пряк ущърб на околните. Поне това му е хубавото на концепцията за нанотехниката, че шансовете на агресора и на жертвата са изравнени. И понеже насилникът по определение е по-примитивен, щом се е решил да посегне на чуждата свобода, вместо да извлече изгода от това, че е свободен сред свободни, крайното надмощие надали ще е на негова страна. Защото ВСЕКИ НОСИ ПЪЛНАТА ОТГОВОРНОСТ за действията си. Така че някой може и да поиска да се превърне в машина. Кой ще му забрани? На кой му пука?

 

Освен това… знаете ли, една ЖИВА клетка, много повече прилича на японски роботизиран завод, тоест на МАШИНА, отколкото на балканска свинеферма. А на молекулно равнище разделението “жив – нежив” е абсолютно несъстоятелно и безсмислено. Тъй че – нека внимаваме с понятията като МАШИНА в контекста на заличаването на ясните граници между МЕХАНИЗЪМ и ОРГАНИЗЪМ. Пак е въпрос на искане, желание, избор.

Това, което АЗ ИСКАМ, е следното:

Нека има отворена врата. Всеки човек (или постчовек, ако ви харесва) да може безпрепятствено да прекрачи прага. Както и да е свободен да отхвърли благата (според него вероятно “изкушенията”) на нанотехниката – и никой и нищо да не го принуждава да постъпи така, освен неговата съвест, неговата воля, неговите разбирания.

Естествено, разбиранията се променят, поне у живите. Закостенялостта на мисълта е първият признак на смъртта, гниенето на трупа е само “узаконяването” на този факт.

 

Повече и по-смислена информация по въпроса за асемблерните технологии ще откриете у Ерик Дрекслер в книгата му “Машините на съзиданието” (Engine of creation), както и на сайта nanonewsnet.ru за разбиращите руски и без наномашини в главата си. За останалите – на сайта има препратки към материали на английски.

 

юли – октомври 2007, гара Ромча